Въпреки историческите връзки, българският и турският се разминават в основните си езикови семейства. Българският е славянски език, а турският принадлежи към тюркското семейство. Това разграничение е в основата на техните граматически структури, речници и фонетика, подчертавайки индивидуалните пътища, по които всеки език е поел.
Азбуката и писмеността, използвани във всеки език, подчертават тяхната уникалност. Българският използва кирилицата, отличаваща се с отличителна писменост, докато турският използва латиницата, отражение на неговата интеграция със западните езици и култури.
Фонетиката и произношението разкриват допълнителни различия. Турският използва система за хармония на гласните, която влияе както на произношението, така и на структурата на думата. Напротив, в българския липсва такава система, което води до различна фонетична структура, която се отразява на начина, по който думите се изговарят и разбират.
Основните речници на български и турски остават различни, въпреки че историческите взаимодействия са довели до общи думи. Идиоматичните изрази и на двата езика често отразяват съответния им културен и езиков контекст, подчертавайки индивидуалните им нюанси.